(РБ - „някакво“ място, което се разрушава с Безумни Реформи, и за което „някои си, там някъде, някога, са се били, ‘щот са си немале друга работа“)
 

Днес бе един топъл февруарски ден. Сутрин се събудих от песните на птичките. И дали повлиян от проблема за патриотизма с тези опити за реформи дето се вихрят тези дни, или спонтанно хрумване… не знам. Седнах зад волана и продължих само напред. А пътя ме отведе в Сливница. Едно паметно историческо място, което свързваме с един невъзможен поход на капитани и една велика победа над генерали.
Като всеки турист, незапознат с района, търся музея в града (предполагайки че такова велико за българската история място, трябва да има такъв). Най-лесно, разбира се, намерих центъра на града. Видях сградата на читалището, отпред стоеше една жена, която видимо работеше там, и след моя въпрос къде е музеят, тя най спокойно каза – „Нямам идея, провери в общината“. Там на партера ме посрещна човек, който видимо си промени отношението, когато разбра, че не съм местен. Той каза, че музей съществува, но се отваря само по предварителна заявка (поне ден предварително). Моля?! Какво означава това?! Да държиш историята на едно велико място под ключ, а когато някой си там турист пожелае да научи нещо повече, се оказва, че трябвало да каже предварително. Но ще се въздържа от по-нататъшен коментар. Вече смутен го питам за забележителности в района, на който въпрос, той най-спокойно отговори: „Има много паметници, но те вече се рушат, а и пътят до повечето е почти непроходим.“. Някак не можех да приема това като адекватен отговор. Имаше карта на входа на общината, където ясно бяха посочени тези „рушащи се“ паметници на „някои си там дето са се били за нещо си“.
Видимо недоволен, следейки картата с паметниците, която бях видял, тръгнах по пътя за село Гурулят. Оставям без коментар разбития път, по който ако съди, човек би казал, че там е имало битка миналата седмица, а не преди 100 години. ……. Няколко метра след изхода от Сливница, една мъничка табела, сочеше на дясно и на нея пишеше „МЕМОРИАЛ Новото гробище над Сливница“. Много странно беше, че тази табела всъщност сочеше към едно калното поле, където на места измежду калните локви можеше да се види че там е имало нещо като път, който в момента е непроходим, ако човек не разполага с голям джип 4х4. Ентусиазиран, все пак тръгнах пеш през полето. След 200-300 метра пред мен се откри голям кръст-паметник и морена, бележещи Сръбско-българската война през 1885г. Място където всеки, който се нарича българин би трябвало да види… но за жалост освен този велик паметник около него видях друго – видях падението на едно общество. Спрях да броя след 8-мото изхвърлено предпазно средство за венерически болести, а броят на бутилките, пластмасовите шишета и обелките от вафли бяха на практика непреброими. Всичко това се намираше в радиус от 20-тина метра от паметника. Вярно, в района нямаше кош за отпадъци, но ако човек иска да пази чисто - си има начин.
Продължих пътя си към с. Гурулят, въпреки увеличаващите се прогресивно дупки по пътя. Странен „феномен“… но няколко метра преди началото на селото, личеше, че асфалтовата настилка е по-нова. И си поставих въпроса, това някаква случайност ли е или просто това е бил поредният опит за легално купуване на гласове от миналите избори. Няма значение… независимо от причината, хубаво е че има свестен път. Стигнах до Пантеон „Майка България“ в село Гургулят. Един огромен монумент, бележещ едно велико събитие. Висок около 20 метра и поне още толкова широк. А в средата му имаше статуя на жена – Майка България, скърбяща за своите загубени чеда. Тъкмо се зарадвах, че е направено нещо, което наистина може да те възгордее, и точно тогава видях окаяното състояние на монумента. Построен само преди 10 години, сега се чудя дали ще издържи още 10 или ще рухне преди това.
Тъй като достъпът до всички останали паметници е физически не възможен поради това, че няма асфалтов път до там, историческото ми пътуване приключи до тук. Обиколих и няколко природни забележителности, но сега не му е мястото да разказвам за тях…
Прибирайки се, вече започвам наистина да осмислям какво видях през изминалия ден.
Уважаеми читатели (дано някой е стигнал до тези редове и не се е отегчил до сега), но… кажете ми за к‘ви реформи се говори, за к‘ва национална принадлежност. Малцината, загрижени за българщината, са като „шепа спартанци“ пред една манипулативна „институция“. Тези, които създават законите и след това реформират, са и тези, които показват абсолютна незаинтересованост към монументи, които съхраняват българското самосъзнание. Не смятам за правилно г-жа Кастрева да заяви, че учениците е по-добре да учат за Робинзон Крузо, а учителите трябва да намерят време, всеки, когато му скимне, да „налива“ българско самосъзнание в душите не децата, без да среща подкрепа от институцията, която всъщност е тази, която трябва да изгради следващото поколение БЪЛГАРИ.
На ясно съм че малките общини нямат средства за ремонт на тези бележити места, но все пак има субсидии, има проекти и други начини за финансиране. Но фактът, че такова липсва, е напълно показателен, че управляващите нямат някакво намерение да направят каквото и да било. И за това не се прави нищо по въпроса. До момента единственото, което пречеше на нашите „управляващи“ да унищожат българите, това беше образованието. И да… дойде моментът!!! Историческите паметници са разрушени, образованието ни е разрушено – това е… те постигнаха целта си. С всяко поколение, излязло от класните стаи, броят на роботи без самосъзнание се увеличава, но така е. Те ще си седят отгоре, ще си вземат парите и ще управляват с дистанционното си тези роботи.
Сериозно ли искате да живеем в такъв свят?!\r\nПослепис: „Българио, за тебе те умряха…“, но кой ги знай… че съществуват?!